Ваня Цветкова

Егоцентричка съм - признава дамата, която гледаме като съдия Таня Стоева всяка неделя вечер в сериала „Седем дни разлика”. 28-годишният й син Павел работи като софтуерен инженер, има собствена фирма, майка му е готова да се върне в България, но не и без него. Приятелите й са в България, в Лас Вегас, където живее от 15 години, има кръг от хора, с които общува. Не съжалява за избора си в началото на 90-те да замине за „страната на неограничените възможности”

Визитна картичка

Ваня Цветкова е родена на 12 януари 1958 г. в София. Зодия Козирог. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ през 1980 г. в класа на Гриша Островски. В киното дебютира с филма "Служебно положение - ординарец", но голямата популярност за нея идва с лентата на Христо Христов "Бариерата" по романа на Павел Вежинов и печели награди от кинофестивалите във Варна и Москва.
С участията си в касовите хитове на българското кино "Лавина" по книгата на Блага Димитрова и "Комбина" бързо се превръща във всенародна любимка. И в двата филма играе заедно с Иван Иванов. Сред филмите, в които е участвала са "Адио Рио", "Мечтатели", "Хан Аспарух", "Другият наш възможен живот" и други.
През 1991 г. Ваня емигрира от България с първата вълна по време на прехода - в началото на 90-те. Първите 5 години от живота си в САЩ тя прекарва в щата Айдахо. След развода с мъжа си обаче Цветкова се установява със сина си Павел в Лас Вегас и набързо сменя амплоато си. Притисната от безпаричие, тя заменя театралната сцена с казиното. 15 години Ваня обслужва баровци в една от най-хазартните зали във Вегас. Сега красивата дама е е горд собственик на имот край Вегас, за който е броила 1,2 млн. долара, като половината от сумата е платена кеш, а другата е кредит. През последните 20 години се е снимала в няколко филма и телевизионни сериала, но голямото си завръщане в българското кино прави с ролята на корумпирания съдия Таня Стоева в сериала "Седем часа разлика".

Коя е Ваня Цветкова

Няма вид на човек, който търси на всяка цена одобрението на околните, нито на жена на средна възраст, покрусена заради следите на годините. На 53 Ваня Цветкова е помъдряло и пообрулено от преживените житейски мъчнотии копие на 21-годишното момиче -

светлокоса и снеока, стройна и изящна

- което през далечната 1979-а блестящо партнира на великия Инокентий Смоктуновски във филма „Бариерата” на режисьора Христо Христов. Дава си сметка, че изглежда студена, авторитарна, даже груба понякога. „Човек си крие инстинктивно зад фасадата неща, които не иска другите да знаят за него - размишлява актрисата. - Имам приятелки, които говорят с всеки непознат. Някакви празни приказки. Това не мога да го понасям. Ако обаче си ми близък, не мога да си представя да те нараня или да кажа нещо, което те обижда. Най-верният начин да ме заробиш е, като си добър с мен. Разбира се, когато ме настъпиш, ставам страшна. Досега все съм се била през пръстите за всичко, но напоследък

започнах да мисля, че много се уважавам като човек

Можеш да разчиташ на мен. Ако ти кажа нещо, значи съм ти го казала, ако имам към теб ангажимент, значи го имам. Никога няма да ти взема дори една игла, ако не е моя. Имам една честност, насадена от родителите ми. Честност до глупост. Постоянно гледам да угодя на другите.”
Доверява, че професията "крупие" е вече зад гърба й и не иска да си спомня за този период: „Не ми се говори как съм се чувствала. Това е много тежка професия. Независимо, че изглежда лесна. В казиното не спирам да говоря по 8 часа. И като се прибера вкъщи, съм толкова изтощена, че не искам да виждам никого. Там всички са така. Излизат само през уикенда да се напият, ама да си махнат главата, и след това пак на работа. Аз дори не говоря по телефона. И да звъни, не вдигам слушалката. В последно време бях затворила дори имейла си. Затова Милена (Фучеджиева) не можа да ме открие с предложението за филма. Свързала се с моя приятелка от България и тя ми изпрати есемес: имаш имейл, прочети го. И по скайпа не говоря, а четя. Разговорът те задължава. Отнема повече време. Няма смисъл. Пишеш точно каквото искаш да кажеш, другият ти изпраща точно каквото иска да ти отговори. Това е.
Отидох в Щатите малко след демокрацията в България. Тогава всичко тук беше бедно и страшно. С една дума, нямаше как да оцелееш. Затова заминах. Исках синът ми, който тогава беше малък, да живее по-спокойно.

Трябваше да оцелеем

Слава Богу, синът ми израсна. Много съм щастлива с него. Колкото до завръщането ми - ако имам работа тук, в България. Може би. Но на този етап - не. Детето ми е в Лас Вегас. А не искам да бъдем разделени.”
Заговори ли за сина си Павел или на галено - Поли, грейва: „Като всяка майка, гордея се със сина ми. Той завърши университета в Лас Вегас. Сега работи като софтуерен инженер. На 28 години е, има собствена фирма. Развива добър бизнес. Много работи. Изкарва си парите напълно заслужено. Финансово независим е. Надявам се бившият ми съпруг също да е доволен, че има такъв свестен син. Не зная какво мисли таткото, тъй като не поддържам никаква връзка с него.”
Съжалява, че през детските години на Поли била „доста властна”, но се е променила, сега е различен човек. Категорична е -няма мечти. Или по-точно

всички мечти, които все пак има, ги живее

А решения отдавна се е отказала да взема. Прави това, което е необходимо за момента. Заявява, че няма мъж до себе си и причината е в нея: „Просто съм много егоцентрична. Трябва да си готов да дадеш, за да получиш. Аз не съм готова. Много вярвам в съдбата си и вярвам, че каквото има да става, ще стане. Аз единствено трябва да не му преча. Винаги съм живяла така, не виждам защо сега тепърва да се променям.” Ако все пак се случи, какъв мъж може да спечели сърцето й? „Умният мъж. С умерено чувство за хумор”, отвръща магнетичната дама без да се замисли. Но смята, че за нея важи правилото - успелите жени, с кариера, губят в любовта.
Смее се, че като се посближили, всички колеги от казиното тръгнали да й търсят мъж. Тя на бърза ръка се справила с положението - казала им, че си има мъж в България и я оставили на мира. „Те - женени за някакви, които ги лъжат, разведени-недоразведени, бият се, не знам си какво. Аз имам в живота си само любов. Защо трябва да живея с някого, дето не мога вкъщи да го гледам и той не може да гледа мен?”, диви се актрисата. Признава, че в Щатите си е създала кръг от хора, с които общува, но определено не може да ги нарече приятели: „Защото са от друг бизнес и не можем да си говорим за нещата, които са ми интересни. Почти не съм излизала, даже отхвърлях такива предложения. А и не е възможно да се събирам с тези, които, да речем, са ми симпатични, защото един работи нощна смяна, друг - ранна сутрешна, трети - дневна, късна дневна и т. н. Всички почиват в различни дни и се работи и по празниците.

Не можеш да събереш хора примерно за рождения си ден

Така че не ходя никъде освен на йога веднъж или два пъти в седмицата, когато имам време и сили. Правя го от 5-6 години. Била съм гимнастичка навремето, но не обичам да ходя на фитнес, да тичам, да вдигам тежести. Не ме кефи. А йогата е нещо невероятно. Започнеш ли веднъж, не можеш да спреш. Аз не обичам бедността, обаче ми е все тая дали ще съм в мерцедес, или в шкода. Колкото повече остарявам, толкова повече разбирам кое е истинското. Щастлива съм, защото можеше и това да не виждам. Познавам хора, които не виждат красотата на природата. До такава степен вече са отровени.”
А не се ли усеща напълно сама, при този начин на живот, който си е избрала? „Как ще съм сама? - отсича Ваня - Приятелите ми от България са с мен непрекъснато. Тази среда от приятелки, които имам тук още от детството, е незаменима. Такова нещо не се създава на зрели години. Ако ги нямаше, нямаше да си идвам. За какво? Майка ми си отиде, баща ми също... Никога не са ме предали, никога не са направили някаква простотия, винаги сме си помагали. Много съм щастлива в това отношение.”
Страховете на Ваня Цветкова? „Не знам дали е страх от смъртта, но се страхувам от болката. Моля се, както баба ми е казвала,

докато ми бие сърцето, да ме държат краката

След като изпратих майка си и баща си, си казвам: „Май това е най-важното - човек да се моли”. Страх ме е от грозотата. Обичам много красотата, не искам да остарявам. Нали знаете, че жените стават сутрин и започват да се гледат в увеличителното стъкло. И аз имам такова. Красотата е чудесна, но ясно е едно - тя не е само отвън. Това е шаблон, но толкова важен. Имах една колежка в казиното, в което работех в Щатите. Беше корейка и толкова грозна… Обаче вътрешно такава светлина имаше това момиче, че просто спираш да виждаш. Когато я опознах и видях какво нежно същество е, започна да ми се вижда хубава.”
Сравнява казиното и киното - изводът й е, че и в двете професии има риск, само че в различни мащаби: „В киното може и да станеш за смях пред хората. А в казиното, колкото повече се издигаш - супервайзер, след това шеф на смяна, получаваш доста отговорности. За всичко теб обвиняват. От друга страна, контактите с хората са много важни. От тях разбираш какво си и какво не си. Вярно, издигнах се в професията. Но никога не съм заставала срещу подчинените си само и само, за да угодя на началниците. Страшно обичам Америка! Аз имам две родини. България и Америка.”

За „Седем часа разлика” и героинята си - съдия Таня Стоева

„Във всяка роля има провокация. Иначе тя не е интересна. Провокациите в тази роля са много - като персона, като професия. Като мощ. И не на последно място многото изненади, с които ме заливат сценаристите. Непрекъснато ме сюрпризират с нещо ново и аз онемявам. Гот ми е, че все още нещо може да ме учуди. Обичам да предлагам своя визия на режисьора - как да се развие образът, да се обогати. Как да се направи всяка сцена. Аз непрекъснато се бъркам, разбира се, в позитивен смисъл, на режисьорите. Може би съм им досадила вече. Отстоявам това, което смятам, че е правилно. Докато не ме убедят в обратното. Гледам това да не се превръща в проблем.
Режисьорите мислят едно. Аз понякога не съм съгласна с тяхното виждане. Убедена съм, че трябва да направим нещо друго. Спорим. Но нали знаете, че в спора се ражда истината. Накрая стигаме до консенсус.
След като приех ролята без да ме убеждават, сценаристът Любо Дилов сподели с мен, че тя си има свой прототип. Целият сериал е вдъхновен от действителни случки. Ако искате да знаете къде живее тази съдийка, как обслужва интересите на мафиотските босове и работи за тях, Дилов може да ви е много полезен.
В началото на снимките беше много трудно. За мен беше необичаен начинът, по който се снимаше. Просто свят ми се зави, както се казва. Не можеш да седнеш, да обмислиш нещата. А аз така съм свикнала в киното. И така работя. Тук няма такова нещо. Идваш и всичко е на прима виста. Човек трябва да е готов да отскочи максимално. Не малко по малко.”