Как се прави венецианска мазилка

Историята разкрива, че корените на венецианската мазилка съвсем не са във Венеция, както би следвало от нейното наименование. Нейният състав и техника идват от древния Рим, където мраморът е бил един от най-достъпните строителни материали. Него са го изпилявали, дялали, полирали. Разбира се, оставали са много отпадъци под формата на мраморен прах. Дошло време някой да измисли (кой е той хрониките мълчат) как да го пусне в действие. В резултат се появил безшевен тънкослоен мрамор с немалко предимства пред природния. Новият материал привлича не само с богатите възможности за довършителни работи, но и с технологичност. Да се нанесе не е проста работа, но все пак е по-леко от налагането и полирането на скалните късове. Освен това върху някои повърхности не може да се постави мрамор, тънкослойната мазилка обаче е възможна. Материалът е и изключително устойчив на въздействието на температура и влага. Вероятно това свойство е изиграло немаловажна роля след няколко хиляди години, по време на Възраждането, този материал да получи специално признание във Венеция.

Непроменена технология

Интересното е, че точната технология на венецианските мазилки е дошла до наши дни в непроменен вид. Пропорциите са различни, но основните компоненти остават непроменени. Това е,

на първо място прахта

– от мрамор, гранит, кварц, вар, малахит, оникс и други ценни каменни видове. Много важна е степента на смилане - колкото е по-голяма, толкова е по-близо да фактурата на сортове от камък.

Вторият компонент - свързващото вещество

в традиционния "Venetian" е гасената вар. Когато се смесят един с друг, се получава гъста смес крем, което всъщност е мазилката.

На трето място са пигментите.

Исторически се използвали само растителни багрила, сега се използват органични и неорганични. По принцип продукти, които имат в състава си чисто минерални компоненти, почти няма - всички те са с един или друг процент свързващ акрил.

Да се различат мазилките от гледна точка на свързващото вещество е почти невъзможно.

Смята се дори, че синтетичните са по-технологични, а след нанасянето им образуват по-еластично и устойчиво на пукнатини покритие. Според експерти обаче, само истинската венецианска мазилка може да предаде оптичните свойства на мрамора - уникален блясък, дълбоко осветяване, игра на светлината и сянката, на чийто фон изпъква причудливата връзка на жилките.

Традиционната венецианска мазилка не е само добре определена структура, но и сложна техника на нанасяне.

За да се предотвратят пукнатините, мазилката се прилага само върху внимателно подготвена основа. Отначало повърхността са армира за дълготрайност с по-едра или по-дребна мрежа, след това се обработва с еластична шпатула. След това (в повечето случаи) повърхността дълбоко се грундира, което осигурява доброто сцепление на мазилката и гарантира тя да не падне. В резултат обработената повърхност трябва да е максимално гладка, еднотонна и неабсорбираща. При недостатъчно качествена подготовка на повърхността може да се появят пукнатини, които не могат да бъдат поправени, а по принцип възстановяването е сложен и труден процес. След подготовката започва най-важното нещо.


Същността на технологията

е в нанасянето на няколко тънки слоя покритие. Броят им варира от 2 до 10 – колкото повече са те толкова по-забележима е светлината на мазилката. Това сияние, наречено още "феномена на светлинната дълбочина", е заради многото прозрачни слоеве – колкото са повече, толкова по-изразителен е резултатът. Оптичният ефект е създаден благодарение на светлинните лъчи, отразени в зависимост от ъгъла на падане в различните дълбочини на покритието. Именно дълбочината на сиянието създава впечатление за полиран мрамор. Техниката на нанасяне задължително изисква заглаждане на всеки слой ръчно с мистрия до получаването на напълно равна, гладка и лъскава повърхност. Освен това, многопластовият "сандвич" от мрамор на прах, свързващо вещество и оцветители трябва да се пресова до дебелина около 1 мм. За тази цел майсторът губи от 1 до 8 часа, за да направи само един слой върху 1 квадратен метър. Под влияние на топлината, генерирана от триенето на инструмента върху стената, се извършва полимеризация - на повърхността се образува твърда коричка, блестяща или матова, в зависимост от състава на покритието. Традиционното покритие се прави в един цвят, въпреки че е възможно и създаването на многоцветни покрития - контрастиращи цветове, петна, геометрични фигури, летящи пеперуди, летяща патина, златен блясък и много повече.

Някои техники може да се извършват само от професионални художници

например, класическата фреска. Венецианската мазилка позволява на съвременните художници и дизайнери да работят в техниката на фреската и да създават декоративни пана – истински произведения на изкуството. Рисуването става върху последния мокър слой със специални пигменти, който прониква във всички по-рано нанесени слоеве, така че никога да не се изтрие, да не изгори и да получи всички свойства на покритието. Такава рисунка не губи цветовете си с векове.

След изсушаване стената се покрива с естествен восък

Той укрепва блясъкът на покритието и дава чувство за оптическа илюзия. Тънкият прозрачен филм променя ъгъла на пречупване на светлинния лъч, и изглежда, че стената не е плоска, а отива в дълбочина.. Освен това тази „кола маска” дава на покритието допълнителна устойчивост на влага. Известно е поставянето на венецианска мозайка в бани и басейни, Има, разбира се, и венецианска мазилка, за която не е нужно да се поставя восък, тъй като тя съдържа всички необходими компоненти, които вече се съдържа мазилка.