Дюля
Дюлята е един от най-слабо разпространените овощни видове у нас. Тя се отглежда основно от любителите овощари в смесените овощни градини.
Плодовете на дюлята имат грубо, тръпчиво и с каменисти образувания месо, поради което не могат да се употребяват за консумация в прясно състояние и това е една от основните причини за слабото разпространение на този овощен вид. Чрез преработката им обаче се получават висококачествени и широко търсени на пазара компоти, конфитюри, сладка, желета, мармалади, нектари и др.
Дюлевите плодове имат и лечебни свойства. Високото съдържание на дъбилни вещества (танин) и пектин ги прави твърде полезни при смущения в храносмилателната система. Тези плодове са много полезни за малки деца, болни от анемия. Хранителната и лечебна стойност на дюлята се повишава, ако се настърже и се смеси с мед.
Дюлята се използва и като слабо растяща подложка за крушата. Интензивните крушови насаждения се създават основно от крушови дървета, присадени на дюлева подложка.
Биологични особености
Ранното встъпване в плододаване е едно от характерните и интересни от стопанска гледна точка качество на дюлята. При добри грижи и подходящи условия всяка година тя дава задоволителни и качествени добиви.
Оставена без резитба дюлята най-често се развива като храст и по-рядко като дърво. Храстовидно развитие се получава и когато дюлята се размножава чрез коренови издънки. В практиката обаче тя се отглежда като дърво с ниско стъбло. Обикновено дюлевите дървета имат по-малки размери от ябълката и крушата, но самостоятелни дървета, развиващи се при благоприятни условия могат да достигнат и до 7-8 м височина.
Дюлята е един от най-късно цъфтящите овощни видове. У нас след нея цъфти само мушмулата. В повечето райони цъфтежът й настъпва към края на април и приключва през първото десетдневие на май. Поради късния цъфтеж пролетните измръзвания са много рядко явление. При дюлята има както самоопрашващи се (самофертилни), така и самобезплодни (самостерили) сортове. От разпространените у нас сортове се самоопрашват Асеница, Триумф и Хемус, а при Португалска и Пазарджишка има частично самоопрашване. Това означава, че от първите три могат да се засаждат и единични дървета.
Изисквания към климата и почвата
Дюлята е едно от топлолюбивите овощни растения. Тя много по-добре понася горещините, отколкото застудяванията, когато е добре осигурена с влага. Плодните пъпки измръзват през зимата при температури под минус 23-25°С, а при понижение на температурата под минус 27°С загиват и целите дървета. Ниските температури през февруари и март (под минус 15°С) причиняват също измръзвания на плодните пъпки, които вече са приключили дълбокия покой.
Плодовете на дюлята зреят доста по-късно през есента (октомври) и в някой затворени котловинни полета и по-високи месторастения ранните есенни слани могат да причинят повреди по тях. Поради това неподходящи за дюлята са местата с надморска височина над 500-600 метра, където плодовете не могат да узреят добре.
По отношение на светлината дюлята принадлежи към светлолюбивите овощни растения. При недостатъчна светлина дърветата образуват по-прибрани и високи корони, а плододаването е незадоволително. Лошо огряваните плодове губят от аромата си, от интензивно жълтия цвят и се покриват с повече мъх.
Изискванията към влагата на дюлята са много големи. Това е едно от силно влаголюбивите растения. При продължително засушаване и силно слънчево греене тя свива листата си, за да намали изпаряващата повърхност. В такива случаи фотосинтезата силно намалява, поради което плодовете остават дребни, мъхнати, ръбести, с голяма сърцевина и много каменисти образувания в плодовото месо.
В сравнение с останалите овощни видове тя понася 20-30 дневно заблатяване на почвата. Най-добре се развива и дава доброкачествени плодове при поддържане на оптимален воден режим през целия вегетационен период. Особено важно е да се поддържа добър воден режим през периода на нарастване на плодовете – август-септември.
По отношение на почвените условия и за дюлята може да се каже, че най-добре се развива при умерено влажни, пропускливи и богати на хранителни вещества почви. Върху варовитите дърветата страдат от хлороза, дават недоброкачествени плодове и имат кратък живот.
Размножаване на дюлята
Основно дюлята се размножава чрез присаждане само върху дюлеви подложки, каквито са посочени и при крушата. При някои местни форми, които се развиват върху собствен корен, размножаването може да стане и чрез коренови издънки. Те се отделят от майчиното растение през есента веднага след листопада и се засаждат на постоянно място. Трябва да се използват само добре вкоренени и по-силно развити издънки.
Както при ябълката и крушата, така и при дюлята, присадените на клонови подложки дръвчета се засаждат по-дълбоко - до мястото на присадката, за да се получи по-добра устойчивост и допълнително вкореняване.
Грижи за насажденията
Дюлята се засажда на разстояние 3-4 метра в реда и 5-6 м между редовете. Размножените чрез издънки растения, които най-често формират храстовидна корона, се засаждат на по-малки разстояния.
Най-подходящ начин за поддържане на почвата при дюлята е черната угар, но през плододаващия период тя понася и зачимяването при наличие на достатъчно влага в почвата. При дървовидното отглеждане се формира свободно растяща корона, като в млада възраст много силно израсналите леторасти се налага да се съкращават. Плододаващата дървесина при дюлята силно се разклонява и бързо застарява, което налага редовни резитби за просветляване на короната и подмладяване на обрастващата дървесина.
Дюлята е един от най-късно зреещите овощни видове. Беритбата се извършва през октомври и затова най-качествени плодове се получават в районите с дълга и топла есен. При настъпване на беритбената зрялост цветът на кожицата от зеленикав става бледожълтеникав, мъхът по кожицата намалява и лесно се отделя и плодовете лесно се откъсват от плодната клонка. Семената на узрелите плодове стават тъмнокафяви. Плодът на дюлята няма плодна дръжка и затова при беритбата трябва да се внимава да не се откъсва с клонката върху която е прикрепен, защото върху нея са заложени плодни пъпки за следващата година.
Автор: проф.Цоло Михайлов