Насаме с Параскева Джукелова

С режисьора на нашумелия сериал „Стъклен дом”Виктор Божинов делят общ дом 15 години. За разлика от други звездни двойки, всеки тъче своя стан. В дома им цари обич и разбирателство. Моята голяма спечелена битка се казва Калина – споделя актрисата.


Коя е Параскева Джукелова?

Носителката на „Златна роза” на фестивала на българското кино със „Сезонът на канарчетата” (1994 г.) Параскева Джукелова е родена в бунтовното Панагюрище на 14 ноември 1970 г., зодия Скорпион. Многократно е споделяла, че още от трети клас е решила да става актриса. От малка свири на пиано, участва в театрални кръжоци. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ през 1992 г. Има много участия на сцената на Народния театър, „Българска армия”, „Сълза и смях”, „Възраждане” и др. Снима се в български филми, телевизионни сериали и чуждестранни продукции. Става много популярна като водеща на предаването „Понеделник 8 и 1/2” в БНТ.
Отличена е с две награди „Златната Афродита” за женска роля на фестивала „Любовта е лудост”, две театрални номинации „Аскеер” (тази година за ролята й в „Мизантроп”, като споделя, че е била силно изненадана от признанието).
На 11 август 2009 г. ражда дъщеря си Калина от режисьора Виктор Божинов, с когото са заедно вече 15 години.

Актрисата за себе си

- Перспективна професия ли е актьорската?

- Богат човек с нея у нас не можеш да станеш. Но е интересна професия. Зависи много какъв си – имаш ли талант, колко си пробивен. Във всяко едно време има място за актьорите, друг е въпросът какво се прави у нас за културата изобщо. Бях десет години на свободна практика, зная какво е борба за роля, да се показваш извън сцените на софийските театри. Лично аз не се плаша от реформи и съкращения. Но не е коректно от страна на политиците да се намаляват средствата за култура, да унищожават театри, кина, професии. В същото време зрителят пълни салоните. Смятам, че по-голямата част от властимащите не ходят на театър, не гледат кино, не се интересуват от изкуство и култура. Те предимно се вълнуват от благоденствието си.

- Завършила сте НАТФИЗ и сте от класа на Стефан Данаилов.

- Първият му клас, първият му опит. За мен това е голям шанс, защото той е харизматичен човек, успял актьор. Ние сме се учили от него извън учебните занимания. Той ни е бил пример – как един актьор трябва да работи, каква енергия да влага. За мен направо това си беше печеливш ход да попадна в неговия клас.

- Стефан Данаилов имаше също трудни години, през които някой някъде реши да изтрие таланта му и свърже успехите му като актьор с политиката.

- Подобни приказки са нелепи. Той ни учеше, че до 30-годишнината ни трябва да работим за името, а след това името ще работи за нас. Задължително да си изградим имидж, да се научим да бъдем колективни играчи.

- Години наред ВИТИЗ, сега НАТФИЗ беше лидер в „производството” на актьори. Сега май не е точно така?

- Аз не мисля, че академията е отстъпила от тази си позиция. Има други школи, учебни заведения, където се преподава актьорско майсторство, но НАТФИЗ си остава единствената академия с такъв авторитет. И то не само заради базата, а заради преподавателите, които могат да ти осигурят контактите. Може да си талантлив, може дори сам да се обучаваш, обаче е много дълго времето да попаднеш в правилната среда, за да се развиеш професионално.

- Какво е актьорството?

- Зараза. Има колеги, които заради ниския рейтинг, ниското заплащане са се отказали, но в очите им се вижда колко им липсва сцената. Вижда се и желанието, ако имат възможност да се върнат.

- Бяхте водеща на телевизионно предаване, играете във филми, не се отказвате от театъра.

- Телевизията е медията с най-голяма гледаемост и е достатъчно един път седмично да се появяваш на екрана и да ставаш популярно лице, дори и да нямаш кой знае какви, да не кажа никакви, качества. Днес не се снима много кино, мисля, че не се и гледат много филми и е трудно да се разчита по този начин да се добие популярност. И все пак по-смислените неща се правят в киното и, разбира се, в театъра. Човек се научава да съчетава изявите си и на двете места, просто трябва да се натрупа опит и превключването става лесно.

- Оказва се според вас, че е много важно на какъв език говори актьорът. Наистина ли английският е широко отворената врата към голямото кино?

- У нас кино се снима малко. И в малкото филми се говори на български и трудно се разпространяват. Днес много европейски държави правят филмите си на английски и така си осигуряват пазар. Американците влагат много средства в рекламата, разпространението. Силата на европейските филми е в копродукциите, правят се от няколко държави и предварително е уреден въпросът да се дадат на телевизията. За българските актьори е важно да говорят на английски и, ако за някои колеги вече е късно, то за младите е направо задължително.

- С какви режисьори работите трудно?

- Старая се да работя лесно с всички. Може би в началото заради опърничавия ми характер се опъвах, но с времето открих, че е по-добре да съществува партньорството. Диалогът е за предпочитане пред конфронтацията. Ако ролята е хубава, няма за какво да се страхувам от режисьора. Актьорите са творци и също имат своята отговорност към ролята. И си мислим, че от всичко може да направим нещо добро. И сме готови да се хвърляме с главата надолу при наличието на една добре написана роля. За мен най-важното нещо е текстът. И колегите, с които ще работя.

- Ернестина винаги присъства във филмите на Андрей Слабаков, Рени Врангова в тези на Александър Морфов, Теди Москов неизменно е зад гърба на Мая Новоселска, а никъде не ви виждаме в тандем с Виктор Божинов.

- Виктор няма свои филми като режисьор. Работили сме заедно - той като асистент режисьор, аз като актриса.

- Не ви виждаме в „Стъклен дом”, а той там е режисьор?

- В „Стъклен дом” огромна е ролята на продуцентите. Поне за сега общата работа не е била водеща роля в живота ни. Той тепърва започва да прави режисьорски неща. Ако се появи подходящата за мен роля – защо не и ние да направим тандем. Но това не е на всяка цена. Имам своя реализация, свой път, не ревнувам, когато той работи. При Сашо и при Теди говорим за театър. По-различно е. А при Андрей са авторски проекти. В „Стъклен дом” има написан готов сценарий и Виктор е поканен за режисьор. Как ви се вижда той да поиска да се пренапише сценарият, само и само да ми се даде роля?

- Продължавате ли да се вслушвате в съвета на Антъни Хопкинс: „Търпение, търпение, търпение...”?

- Не само Хопкинс, но и много други актьори и режисьори, които са минали по пътя на себедоказването, го казват. В нашата професия, сигурно и в друга, се иска човек да има характер и търпение. Няма как да се поднася всичко на тепсия. Трябва сам да търсиш, да провокираш. Аз не случайно се опитвам да превеждам пиеси – от английски и руски.

- Търпението ви не е само в професията. Вие се подложихте три пъти на ин витро, за да станете майка.

- Мисля, че в този случай желанието е било по-важно. Искаш нещо много силно – бориш се докрай за него. В един азиатски филм мотото бе: „Когато не приемаш „не” за отговор, няма как да не получиш това, което искаш”.

- Какво дете е Калина?

- Слънчево. По това прилича на мен. Мисля, че аз съм по-веселият човек в семейството ни. Може би средата, в която живее, я прави така усмихната. Иначе е доста упорита, показва характер.

- Родихте и доста бързо се върнахте на сцената.

- Бабите помагат.

- В името на детето можете ли да се откажете от всичко?

- Чак от всичко – не. Не мисля, че е необходимо. Детето има нужда от вниманието на родителите си, но то пораства, както се казва – хваща си пътя и ако ти си правил жертви, това не се връща. Мисля, че между професия – гледане на дете, трябва да се търси баланс. Това важи и в отношенията ми с Виктор. Съобразявам се с някои негови изисквания. Той има по-трезва и по-практична гледна точка към случващото си. Аз съм по-склонна да махна с ръка.

- Кой прощава по-лесно?

- Не зная. Мисля, че и двамата сме се научили да прощаваме. Пък и не се е случвало чак такова нещо, та да не можем да си простим.

- Раним човек ли сте?

- Не съм много ранима. Особено след раждането на Калина трудно може нещо така силно да ме раздруса и смачка. Виждам смисъла на живота си в нейните очи, в нейната усмивка. Намерила съм, както се казва, центъра около който да се стабилизирам.

- Умеете ли да губите?

- Ами участието ми в „Байландо” показа, че мога. Може би малко съм изгубила амбицията за победа навсякъде и на всяка цена. Работя на моята пътечка. В един спектакъл не правя нещо, за да победя някого. Състезавам се със себе си. Искам да направя моята роля по-добра, а оттам да допринеса и за успеха на спектакъла. Когато загубя, както отпаднахме в „Байландо”, търся причините в себе си. За мен е важна поуката. Установила съм и друго – колкото повече ангажименти имам, толкова организацията ми става по-добра. Като войник съм – само да ми се дадат задачите и ги изпълнявам. Затова съм актриса, а не режисьорка. На мен не ми омръзва да ме командват. Само ми трябва смислена кауза. След раждането на детето, амбицията ми за социална реализация не е на първо място. Човек трябва да може да определи кое е важното за него. Моята голяма спечелена битка се казва Калина.

- Имате ли предпочитание за роля?

- Не. Все пак искам да са добре написани, да има развитие, да не са в една сцена. И да са различни от мен като първосигнално виждане.

- Случвало ли ви се е да прочетете една роля, да ви хареса, а после да не се получи. И обратното – не ви харесва, а я правите много силна?

Няма роля, която да харесам и да не се получи. В другия вариант ми се е случвало. Тогава се преборвам да бъде цветна и ярка. Последният пример е ролята ми в „Мизантроп” на Молиер. Малко епизодична и никаква. Обаче аз не съм човек, който си оставя магарето в калта. И получих признанието на колегите, на зрителите. Съгласна съм, че няма малки и големи роли, има актьори, които работят повече и могат да ги оцветят.

- И дрехите ли така ги оцветявате?

- В гардероба ми има всякакви цветове. Иначе съм на периоди – червен, син, зелен, кафяв... И не са свързани с модата. Но все пак подозирам, че се влияя от това, което виждам по модните списания. Падам си по ярките дрешки. Аз съм малко Плюшкин, трудно се разделям със старите дрехи и затова са и толкова много и разнообразни.

- И в дрехите на Калина ли силно се усеща вашият вкус?

- Първо гледам да не я обличам само като кукла. В розово като Барби. Дрешките й са удобни и най-различни на цвят. В ежедневието е с панталонче, да не говорим за зимата. Има време да се научи да ходи и с рокли. За нея има много, много време да се учи на много, много неща!

От кухнята на Параскева

Ябълков пай

Продукти за плънката: 2 супени лъжици масло, 1 чаша начупени орехи, 1,1/2 кг настъргани ябълки, 1 чаена лъжичка канела.
Продукти за тестото: 3 яйца, 1 чаена чаша захар, 1 чаша брашно, 1 ванилия, 1 бакпулвер.

Haчин на приготвяне: Разтопяваме маслото във формата за сладкиша, поставяме орехите, отгоре настърганите ябълки, смесени с канела. Разбиваме продуктите за тестото на пяна и заливаме върху орехите и ябълките. Печем 30-40 минути на умерена фурна. Изваждаме, оставаме да изстине и обръщаме сладкиша в друг съд.